"Вървеше безцелно по улиците на селото. Не бързаше. Стигна до центъра и влезе в малка дъсчена гостилница. Минаваше обяд, а беше гладен. Поръча си ядене и вино. Не беше от най-доброто, но му хареса.
Седя дълго в гостилницата. Гледаше през прозореца навън. Нищо особено не се случи. Накрая стана и излезе.
Върна се до къщата в края на селото. Бялото куче, подало глава през оградата, го посрещна, махайки с опашка. Той отново го погали.
Натисна звънеца. Пак седна на ръба на оградата и зачака. Не бързаше. Бялото куче дишаше шумно до него.
- Внимавайте! - извика силно женски глас.
Антон се изправи и се обърна. Кучето не помръдна.
Стопанката беше на не повече от двайсет години. Учудено приближи.
- Можеше да ви захапе - обясни тя, щом приближи.
- Можеше - съгласи се Антон. - Ако не бяхме приятели.
Момичето изгледа подозрително и мъжа, и животното.
- Мога ли да помогна? - попита.
- Търсили сте ме - отвърна Антон, - затова дойдох.
- Аз?! - възкликна учудено момичето - Едва ли...
- Издирвахте художника.
Тя застана сериозно и го изгледа изпитателно. Беше смутена.
- Онези две картини...
- Да.
- Сградата, в която бях, не е ли ваша?
- Само работя там.
- От кого купихте тези картини? - попита момичето и сякаш се събуди.
- Нарисувах ги. Едната дори не е довършена.
- Как ме намерихте?
- Не е трудно. Просто искам да поговорим. Оставили сте координати в университета, а там...
Тя мълчеше.
- И аз не обичам натрапниците - каза той. - Така че, щом не може, си тръгвам.
- Досега никой не е докосвал кучето - промълви тя. - Как...
- На много въпроси все още нямам отговор.
Вдигна сака си от земята и я погледна. Без да казва нищо. И момичето не знаеше как да реагира.
Той понечи да тръгне, но внезапно тя отвори вратата. Кучето мина през нея и се блъсна в мъжа. Момичето отново се смути и опита да го хване.
Тогава Антон, подбутнат от неясен порив, пусна сака и приклекна. Прегърна животното през врата. После се изправи и всички влязоха в двора. Минаха по верандата, преди да потънат в къщата.
- Това е Белия - посочи кучето тя, - аз пък съм Виржиния - каза и му подаде ръка. - А това тук е домът ми.
И направи в широк полукръг с ръка.
- Аз съм Антон. А тук е прекрасно.
- Ще ти покажа нещо, не мога да протакам - неочаквано мина на "ти" момичето.
Прекосиха цялата къща, за да стигнат до една заключена врата. Момичето я отключи и го погледна. После светна лампата и го покани да я последва. Той влезе вътре и спокойно се огледа. Не бързаше. Момичето любопитно го наблюдаваше.
Беше ателие. По стените и по стативите имаше множество платна. Разгледа ги бавно и подробно. След това погледна момичето и тихо каза:
- Не са довършени."
из "Мутра" Прочети повече тук
К. И. К.
