Тиня и чест - роман

  • Колекция: Константин Кацаров - Автор
  • Кат. номер: 003

В новата ми книга се говори за ЛЮБОВ и други екзистенциални кризи. В новата ми книга има много болка. И малко надежда. Разгръщате ли все още старите албуми с фотографии? Новата ми книга „Тиня и чест“ е един такъв албум…

 

 „Хората имат три живота – публичен, личен и таен.“
МАРКЕС

Чест и тиня

 

Моят сиво-син американски питбул териер Бандит беше вперил сините си детски очи в лицето ми. Така може да те гледа само жена, която те обича, или собственото ти дете. Седях върху спалнята, а мисълта ми беше хвърлила котва. Не помръдваше. Беше се разтегнала до неузнаваемост, за да се измъкне, и пак не успя.

Преди час лежах по корем върху същата тази спалня. Когато телефонът ù иззвъня, усетих в устата си мирис на гнило. Дежавю. Вече бях буден, но не помръднах. За разлика от мен, Дара можеше да спи, сякаш е в кома. Чак по-късно разбрах защо звънът ме напрегна – имал съм предчувствие. По-късно винаги е различно и никак не е обективно. Случвало ли ви се е да мразите даден момент все едно е човек? На мен да. Случи ми се днес. Нищо не можеш да мразиш повече от ближния си.

 

Константин Кацаров – Автора

15,90 лв.
Продуктът е успешно добавен в количката
Базова цена: 15,90 лв.
Моля, изберете:
Характеристики
Прочети откъс
Доставка
Характеристики
Страници
310
Корица
мека
Година на издаване
2019
Тегло
0,600
Прочети откъс

"ДЯВОЛСКИ СИ ПРАВА, СКЪПА
 
Разочарованието убива слабите. То е недоносеното бебе на смъртта. Казвам го от опит, а не за да ви впечатля.
Вяра беше готова. Събра всичко от дома, в който прекара последните няколко години. Обожаваше ме и изпитваше ужас от мен. Заради това, което представлявах, а и заради силните си чувства. Та кой би искал да обича звяр? Някога и аз я обожавах. Само че лъжите обезобразяват до неузнаваемост обожанието. Обезобразяват го и опитите да променяш другия.
Трябваше да се стегне. Напускаше ме и щеше да направи всичко възможно да ме забрави. С мен нямаше никакво бъдеще, аз бях животно. Не заради изневерите ми и не заради това, че вече не я забелязвах. От дълго време за нея аз бях само дух. Не исках и дума да става отново да опита да ми роди дете.
Връзката ни с жена ми беше толкова извратена, че нищо между нас не можеше да ме учуди. Това „нас“ го исках вън от дома ми. Просто не ми пукаше кого и как наранявам. Някога аз бях нараненият и праг за чуждата болка вече нямах. Вчера получи молба за развод. Смяташе, че просто си играех с нея и с всичко. Получи я от адвокатката ми, за която всички знаеха, че ми е любовница. А не беше!
Вяра беше права за това, което изпитвах към нея. За това, че вече нищо не изпитвах. Но истината се спотайваше в лъжите, чието количество сега не ме интересуваше. Копнеех да намеря човек, когото няма да излъжа нито веднъж. Да изкача моя личен Еверест на честността. Дори само към един човек. Обичах предизвикателствата, но съпругата си отдавна не обичах. Стана ми безразлична още след първото уж неволно предателство. Такъв съм – лесно се разочаровам. Имал съм много връзки с по едно предателство. Не ми бе интересно. Исках връзка без нито едно. Или никакви връзки.
Вероятно заради безразборните флиртове дори при мисълта за секс вече ми се повдигаше. Половите ми контакти взеха да си приличат. А да повтаряш една и съща реплика сто пъти си е направо скандално. Ние нямаше как да повтаряме, понеже не бяхме правили секс от месеци. Замислих се за извънбрачните си авантюри през последната година. Не бяха заради секса, а заради надеждата, която умира последна.
Отключих вратата на апартамента и спазих обичайния ритуал. Не светнах веднага, а няколко минути уж се наслаждавах на тъмнината и спокойствието. Всъщност бях напрегнат и с нетърпение натиснах ключа на лампата, за да се уверя, че е празно. Цял ден тръпнех дали е спазила обещанието си, дали си е тръгнала. Да, дишах по-уверено. Котва се свлече от шията ми. Дори чух шума от плясъка в океана на бездиханния ни брачен живот. Бездната я погълна.
Е, поне вече бях сам. По-добре сам, отколкото в неподходяща компания. Самотата ориентира в правилната посока. Случва се дори да се влюбиш в нея и да ѝ предложиш брак. Тя възторжено ти казва „да“. Обещава дане я видиш разплакана, ако се разделите.
Никога повече нямаше да потърся Вяра. Повтарям: отдавна не изпитвах нищо към нея. Наскоро си правих равносметка. Не познавах човек, когото да не съм излъгал поне веднъж. Време беше да срещна някого, от когото да нямам никакви тайни. Предполагах, че е възможно. Тайните са вирус.
Сипах си уиски. Използвах го вечер, като упойка. Така се предпазвах от действителността и от света на ментетата. Не алкохолните, а социалните. Отпих глътка и огледах одобрително чистотата и лукса наоколо. Бях си обещал, че ако изпадна някога в депресия, то няма да е заради безпаричие. Когато нямаш пари, се кланяш на всякакви отрепки. А когато някоя отрепка си повярва, че те е подчинила, значи си на дъното. Не го пожелавам на никого, на себе си най вече.
Запалих цигара с дъх на зелена ябълка и застанах пред снимката на майка ми. Заприиждаха спомени и равносметки. Видях посърналото ѝ лице в болничната стая. Лежеше примирено в болница за привилегировани. Възможностите ми стигнаха само за това – да я настаня там. Заболяването ù беше тежко, но не и нелечимо. Имаше шанс, само ако разполагах с необходимите средства. Тогава бях млад и за пръв път се изправих пред безизходната нужда от пари. Как се сдобих с тях ли? Седях с часове наред на една пейка пред портите на строго охраняваната правителствена сграда за богоизбрани и чаках. Борех се с хаоса от въпроси, на които не откривах отговори. В същия този безпристрастен и сив делничен следобед един човек дойде при мен, за да ми помогне с пари. Пари, които иначе никога не бих му поискал. Никога, ако не се бях замислил за избора и за смъртта. Изборът и смъртта касаеха някого, когото отчаяно исках да задържа възможно по-дълго в моя свят. Бях не само верен син, но и мъж. Значи бях длъжен. Задълженията, които доброволно поемаш, не те оневиняват за постъпките, които ще извършиш, и все пак те превръщат в нещо повече от парче месо в изключен фризер. Нито смъртта, нито изборите, които правим, притиснати към стената, са най-коварните ни демони. Съвестта нанася най-големите поражения. Тя е любимата рожба, с която живееш под един покрив и за нищо на света не би позволил да те подминава безмълвно. Но и тя се опитомява. После започва безукорно да ти служи.
Човекът ми помогна, но поиска нещо в замяна. В обществото, сред което се движех, беше много лесно да си арогантен и зъл. Предпочетох го пред възможността да погреба майка си смирено, опазил духовността си непорочна. И без това живеех в свят, чиито правила се определяха от хора, превърнали пороците си в занаят. В свят, в който половината от човечество „боледува“, а другата половина се държи така, сякаш това е мираж.
Обичах майка си и направих своя егоистичен избор. Спечелих ù време, което да прекара с мен. Оттогава минаха години. Направих много правилни и грешни стъпки. Повечето грешни.
…Запалих втора цигара и преместих поглед върху съседната снимка. Усмихнатото лице на сина ми. Дори понякога ми се струваше, че съм аз като малък. Но не бях. За пореден път изпитах извратено задоволство задето това, от което най-много се страхувах, не успя да ме убие.
Вяра ме отблъсна отчасти и заради пренебрежението ѝ към тази снимка. Подминаваше я някак вяло. Подозираше, че съм влюбен в снимката повече, отколкото в нея. Демонстрацията на некомпетентна ревност е по-отблъскваща и от опитите за обсебване.
Дали това е възможно – да обичаш повече от жив човек спомена си, болката, несбъднатото, копнежа? Едва на пет, синът ми замина с майка си, първата ми съпруга. Тя избяга от живота си с мен, а аз не я потърсих. Не успях да върна детето, защото не исках нея. Не вярвах, че мога да поправям развалини. Тази загуба се оказа революцията в моя живот. Началото на двуличието ми към мен самия. Знаех, че ако отприщя водите на чувствата си, те ще ме погълнат. А нямах хриле… Не ме беше страх, че ще се погубя, страхувах се, че ще се предам. Тествах живота си с това колко нива мога да мина. Не проклинах нещата, които ми се случваха, а само тяхната последователност.
Към настоящето ме върна звука от любимата ми песен – "Спомен"
 
Телефонът звънеше и, за щастие, не беше Вяра. Един мой приятел се вълнуваше. Не от наближаващата среща с мен, а от това, което му предстоеше. Демонстрира смелост и избра изцяло да преобърне положението си. Страхуваше се, но не се отметна. Знаеше какво говорят за мен, но ми се довери Бяхме различни, но все пак ме харесваше. Явно долавяше у мен нещо, което самият той криеше дълбоко в сърцето си. Не го трогваха шушуканията, че съм наранил много хора и че стандартът ми на живот се дължи изцяло на грехове.
Излязох пред входа и го прегърнах. Харесвах този леко притихнал човек и ценях странността и таланта му. Рисуваше превъзходно и изкуството ме вдъхнови да му помагам с каквото мога. Давах си сметка, че едва свързва двата края. В страната на злорадството, завистта и злодеите талантът не беше гаранция за нищо.
– Е, приятелю, дойде ли време?
– Тръгваме, Тони – отвърна ми.
– Това е добре. Постарай се да бъдеш щастлив.
Няма по-удивително, магнетично, заразно и разлюляващо чувство от любовта. Само един влюбен човек може да се чувства щастлив и същевременно прокълнат. Моят художник се влюби в жена, която живееше в друга държава. Силите му се изцеждаха от усилията, вложени в една местна галерия и в едно тясно ателие, но най-вече – от въздишките по жена на хиляди километри от него. Страхуваше се, но заряза работата си, законната съпруга и недооценения си живот. Хвърли се в пътешествие с неизвестен край, за да провери дали щастието е достижимо. Щастието, този суетен субект, изисква да захвърлиш сигурността. Целта му е да се убеди, че го желаеш истински.
Подадох на влюбения плика и очите му се напълниха със сълзи от благодарност.
– Не го мисли! Вярвай и всичко ще се нареди. Няма какво да губиш, най-много да спечелиш.
– Благодаря ти, приятелю!
Изчаках колата му да се скрие в съседната улица и едва тогава се прибрах. Пак отключих и сетивата ми пак се съсредоточиха върху празния дом. Необятна и дълбока бездна, принадлежаща единствено на моето съзнание.
Отпих от чашата с уиски. Хареса ми как алкохолът флиртува с възприятията ми и как възражда естествената ми нужда да повярвам в нещо, различно от това, което съм. Кратко спокойствие. После телефонът издаде нов хрип и пак ангажира вниманието ми.
Обожавам хората, които пишат правилно. Възбуждащо е, когато една жена се изразява умело. И обратното… Случвало ми се е да прекратя авантюра заради няколко неграмотни реда. Заради липсата на препинателни знаци, главни букви и най-вече защото не се разбира кога свършва едната ѝ мисъл и започва следващата. Все едно да не разграничаваме любовната игра от основното ястие.
много сме различни
Това беше констатирала жена ми. И решила да ми го сподели!
– Дяволски си права, скъпа! – прошепнах убедено."
 
Из "Тиня и чест" - прочети повече тук
К. Кацаров

 

Доставка

Доставяме нашите продукти с куриерските услуги на Еконт или Спиди. Желаният от вас куриер можете да изберете в менюто за доставка след като пристъпите към покупка.

Подобни продукти
Бърза поръчка Без формалности
Вашата поръчка е приета. Очаквайте обаждане!